Постинг
01.09.2011 23:06 -
Философията на нацията с метафори и без
Мислейки глобално и преглеждайки своя емоционален живот, стигнах до изводи, вероятно правени и преди, но неизвестни за мен до тоя момент.
Лесно става ясно, че изводите тръгват от мен, така че извинете задълбаването в собствената ми душевност.
Личностната ми характеристика би трябвало да съдържа понятието " би-полярност", вероятно не в най-висока степен, тъй като самата болест е крайна и възпрепятства функционирането на човека. Това " заболяване" се състои в големи скокове и липса на стабилност в емоционалния живот, оттам в аномалии в реакциите и в цялостното поведение.
Подобен начин на действие е често срещан в днешния свят на прекалена забързаност, но фактът е, че при определени хора, често интелигентни и чувствителни, той създава проблем, и ги тласка към компенсационни поведения ( злоупотреба с алкохол и наркотици, хранителни смущения, депресии ).
Този начин на функциониране ( и съществуване ), е известен и като " Всичко или нищо" ( аз поне така го наричам ) . При мен е силно изразен, и идва ( отчасти ) от родителите ми и от начина, по който те самите са отгледани. С две думи : "да се справяш без грешка е нормално, да бъдеш най-добър във всяко нещо е норматив, но щом допуснеш да се представиш в светлина, която другите биха определили като " задоволителна", за нас е провал"".
Не е заложено у българина да бъде насърчаващ. Ако погледнем по-назад ще видим, че това е народ, който е бил затискан в продължение на векове. В училище учим, че 500 години сме били под Турско робство, още 300 под Византийско. Едва ли за това, близо хилядолетие, се е намерил някой да вика " браво, браво. Дотука чудесно, гордейте се и продължавайте."
Един бърз преглед на най-ценената ни литература ще докаже споменатото твърдение. Самият Източник на книжовността и българското самосъзнание започва с критика : " О, неразумний юроде.." . Оттам всеки българин ще се чувства по тоя начин и ще възприема света от позицияата на един родоотстъпник, един Юрод, чийто свят никога няма да подхожда на идеалния модел, създаден още преди Освобождението.
Левски е огромен образ в българскат история. Според това, което зная за него, това е най-огромният човек, съществувал някога, някъде. Той обаче, вероятно, също е източник на комплекси за съвременния българин, мъж, както и жена. Давам си сметка, че образът на Левски е идеализиран цифра пъти, вероятно качествата му са преувеличени, и може да не е бил рус, но фактът си остава : той е и сигурно ще бъде, завинаги, идеал за Българщината. Тая, която отричаме, плюем, ненавиждаме, но и обожаваме толкова много и всеки ден.
Описах, мисля, би-полярното поведение на цяла една нация. Това, дето ни е завещано, в по-скоро време, със знамето на Райна Княгиня (нейно ли е или бъркам?), с текста " Свобода или смърт", и дето в съвремието е по-познато като "Или ти можеш, бързо и ефектино, или те изпреварих".
Липсва рефлексът на насърчаването у българина. Колко често се случва да направим нещо приятно за семейството ( пример : да изхвърлиш на баба си боклука и тя да каже "ее, мерси за пореден път" вместо " абе кво правиш с тоя боклук бе,?" ), без да получим учудени погледи вместо благодарности и похвали? Да не говорим, че да похвалиш дете, чуждо или свое, е голяма загуба в системата на ценности.
Така че, няма к(ак)во да го мислим(е), деца ако имаме, хубаво е да ги хвалим. Няма да станат самохвалковци, ако си знаем мярката.
За да успеем някого да похвалим обаче, нека се вгледаме в себе си, да видим, че сме значими, и да се харесаме. Ама да осъзнаем, че сме значими, не да се гледаме в огледалото и да викаме " пъпка, целулит, тва-онова."
Да видим вътре, че сме умни, че сме хитри, забавни, свежи. Че сме истински.
Лесно става ясно, че изводите тръгват от мен, така че извинете задълбаването в собствената ми душевност.
Личностната ми характеристика би трябвало да съдържа понятието " би-полярност", вероятно не в най-висока степен, тъй като самата болест е крайна и възпрепятства функционирането на човека. Това " заболяване" се състои в големи скокове и липса на стабилност в емоционалния живот, оттам в аномалии в реакциите и в цялостното поведение.
Подобен начин на действие е често срещан в днешния свят на прекалена забързаност, но фактът е, че при определени хора, често интелигентни и чувствителни, той създава проблем, и ги тласка към компенсационни поведения ( злоупотреба с алкохол и наркотици, хранителни смущения, депресии ).
Този начин на функциониране ( и съществуване ), е известен и като " Всичко или нищо" ( аз поне така го наричам ) . При мен е силно изразен, и идва ( отчасти ) от родителите ми и от начина, по който те самите са отгледани. С две думи : "да се справяш без грешка е нормално, да бъдеш най-добър във всяко нещо е норматив, но щом допуснеш да се представиш в светлина, която другите биха определили като " задоволителна", за нас е провал"".
Не е заложено у българина да бъде насърчаващ. Ако погледнем по-назад ще видим, че това е народ, който е бил затискан в продължение на векове. В училище учим, че 500 години сме били под Турско робство, още 300 под Византийско. Едва ли за това, близо хилядолетие, се е намерил някой да вика " браво, браво. Дотука чудесно, гордейте се и продължавайте."
Един бърз преглед на най-ценената ни литература ще докаже споменатото твърдение. Самият Източник на книжовността и българското самосъзнание започва с критика : " О, неразумний юроде.." . Оттам всеки българин ще се чувства по тоя начин и ще възприема света от позицияата на един родоотстъпник, един Юрод, чийто свят никога няма да подхожда на идеалния модел, създаден още преди Освобождението.
Левски е огромен образ в българскат история. Според това, което зная за него, това е най-огромният човек, съществувал някога, някъде. Той обаче, вероятно, също е източник на комплекси за съвременния българин, мъж, както и жена. Давам си сметка, че образът на Левски е идеализиран цифра пъти, вероятно качествата му са преувеличени, и може да не е бил рус, но фактът си остава : той е и сигурно ще бъде, завинаги, идеал за Българщината. Тая, която отричаме, плюем, ненавиждаме, но и обожаваме толкова много и всеки ден.
Описах, мисля, би-полярното поведение на цяла една нация. Това, дето ни е завещано, в по-скоро време, със знамето на Райна Княгиня (нейно ли е или бъркам?), с текста " Свобода или смърт", и дето в съвремието е по-познато като "Или ти можеш, бързо и ефектино, или те изпреварих".
Липсва рефлексът на насърчаването у българина. Колко често се случва да направим нещо приятно за семейството ( пример : да изхвърлиш на баба си боклука и тя да каже "ее, мерси за пореден път" вместо " абе кво правиш с тоя боклук бе,?" ), без да получим учудени погледи вместо благодарности и похвали? Да не говорим, че да похвалиш дете, чуждо или свое, е голяма загуба в системата на ценности.
Така че, няма к(ак)во да го мислим(е), деца ако имаме, хубаво е да ги хвалим. Няма да станат самохвалковци, ако си знаем мярката.
За да успеем някого да похвалим обаче, нека се вгледаме в себе си, да видим, че сме значими, и да се харесаме. Ама да осъзнаем, че сме значими, не да се гледаме в огледалото и да викаме " пъпка, целулит, тва-онова."
Да видим вътре, че сме умни, че сме хитри, забавни, свежи. Че сме истински.
Следващ постинг
Предишен постинг
Теза, антитеза, извод? Хипотеза, диспозиция, санкция?
Много разхвърляно. Аз обичам да чета по диагонал и с обичайната конструкция всичко ми става ясно, обаче при теб много разпиляно.
цитирайМного разхвърляно. Аз обичам да чета по диагонал и с обичайната конструкция всичко ми става ясно, обаче при теб много разпиляно.
Хех, мерси за четенето и за критиката, впрочем.
Едва ли бих се вписала в твойте рамки някога, Noir, мисленето на мене ми иде както и откъдето и, честно, съм го ***ла в нормите.
цитирайЕдва ли бих се вписала в твойте рамки някога, Noir, мисленето на мене ми иде както и откъдето и, честно, съм го ***ла в нормите.
На мен също мисленето ми е триизмерно и не тече в права линия, но общуването е социален процес, в който се използват линейни изразни средства. За съжаление не можеш да предадеш (все още) мислите си така, както ги виждаш, на човека срещу теб. Дори може да ти е трудно да възстановиш картинката по-късно, когато се връщаш към собствените си записки :)
цитирайМи гледай сега, ти така ги виждаш работите, аз ги виждам другояче и за мен са си екстра линейни.
Ти що си решил/а, че аз говоря криво, пък ти мислиш право? Я дай критерий :D
цитирайТи що си решил/а, че аз говоря криво, пък ти мислиш право? Я дай критерий :D
Допълвам, че досега не съм се осмелявала никога да пиша каквото и да било, защото ме беше страх от ей такива критики. Приемам тази, защото е градивна, но в нея няма ни едно насърчение, така че честно, не ми е ясно тва цялото ми писане боклук ли е или да продължавам да се опитвам...
цитирайНяма как да не минеш през този етап, защото началото изисква възпитаване на чувството на самокритичност, подреденост и синтез. Ако написаното наистина идва от сърцето ти, то не би следвало перипетиите да въздържат творческата ти енергия. Тя винаги избива. Затова... не се тормози с наличието на критика, а само с наличието на стойност, ако тя носи такава. А и самата критика е форма на внимание, все пак.
цитирайе да де, аз вниманието го оцених, а и го оценявам все още, мерси :) Ми то идва право от сърцето, ама минава и през главата. А тя излиза силно критияна и често недоволна.
Иначе, честно, идеята за твойте синтези ме разболява. Вероятно с времето ще си стигна сама до подобни изводи, но за момента не искам да се обрамчвам. Нека съм максимално свободна докато мога :)
цитирайИначе, честно, идеята за твойте синтези ме разболява. Вероятно с времето ще си стигна сама до подобни изводи, но за момента не искам да се обрамчвам. Нека съм максимално свободна докато мога :)
Търсене
За този блог
Гласове: 84
Блогрол