От малка си зная, че не мога да рисувам, и си го признавам без бой. Всъщност неумеенето обхваща цял отрасъл човешки дейности като красиво писане, баскетболна стрелба, дартс или поддържане на стъклени предмети в ръка без да се изпускат. За пред обществото „нямам точна ръка“ , обаче аз си зная отлично, че съм несръчна и, откровено казано, припряна. За сметка на това пък имам музикално ухо и хубав глас, справям се отлично с езиците и обичам да пиша.
Всъщност писането при мен е парадоксален процес. Много обичам началото, когато съм изпълнена с идеи, но направо ненавиждам средата, когато „зациклям“, поради хаотичното хвърчене на тия идеи. По отношение на края не зная как се чувствам, тъй като твърде рядко стигам до него.
Така че ако казвам „обичам да пиша“ , изглежда искам да кажа „обичам да се измъчвам“, което ме прави малко нещо мазохист и доста нещо непостоянен човек. Може би даже в малка доза и побъркан човек.
Опитвала съм различни похвати, които да ми помогнат в преодоляването на критичните моменти. Съставяла съм си план тип „училищен“, с точки и подточки; определяла съм си срок; ровичкала съм една идея, за да източа есенцията и около нея да оформя някаква структура ...
В общи линии до момента всичко това не носи очаквания успех. Друг е въпросът, че нямам дори точна дефиниция на това какво „очаквам“ и какъв е тоя звяр, „успехът“.
Ей тъй обикновено мисълта ми се върти, забързва обороти и се превръща във влудяваща центрофуга, от която накрая се откопчвам и се намирам запратена на леглото.
Това ми се случи и преди няколко дни. Докато се усетя, водовъртежът ме бе захвърлил по корем върху жълтото поларено одеяло, ръкописът, половината думи от който бяха зачеркнати, бе побутнат настрана, а ръката ми рисуваше. С мек молив, върху бял лист А4, с леки и елегантни движения. Първоначално си помислих, че правя от онези заврънкулки, които си рисувах като тийнейджърка : един леко налудничав контур, нашарен с най-различни финтифлюшки вътре. Оставих ръката да обикаля на воля, докато си дадох сметка, че нещото заприличва на НЕЩО. Приличаше на катерица. Подвоумих се дали да я завърша, понеже се побоях, че мога да я разваля, но в крайна сметка подадох тяга и успях.
Стилизирана катерица. В леко ацтекски или майски стил, но катерица си беше. Добавих око, което пък ми заприлича на египетските, онези с точка вместо ирис.
Останах много доволна, така че я гледах известно време, придавайки си вид на ценител на изкуството и кривейки глава насам-натам.
– Благодаря! – казах неусетно.
Тя примига учудено.
– Че защо ми благодариш? Аз още нищо не съм направила.
Ршеих, че съм заспала и не се паникьосах, а си казах, че няма нищо по-нормално от това да разговарям с моята катерица. Къде-къде по-налудничави сънища съм имала.
– Зарадва ме – отговорих.
– Ха! – тя поклати снизходително глава и се поизтръска – Значи малко ти трябва, за да се зарадваш.
Тя протегна крайниците си един по един и поотърка зъбите си в молива ми.
– Макар че имаш вид на една от онези наивници, дето се хилят за щяло и нещяло.
Стори ми се нелогично, дори и насън, моята катерица да ме обижда, но си замълчах, и само попреместих тетрадката, защото, изглежда, искаше да скочи върху нея. Тя го направи и, след като подуши изписаната страница, настани се на съседната и започна да се чеше на редовете.
– Е, защо ме нарисува? – попита, след като приключи.
– Ами аз ... как така защо?
Нямах ни най-малка представа за какъв дявол ми задава тоя въпрос.
– Ами защо бе, за какво ... – почеса се зад ухото – Трябвам ли ти за нещо конкретно?
„Хм“, помислих си, „странна работа, тая катерица иска в сън логика да вкарвам.“
– Май не ... – казах – За какво нещо конкретно би могла да ми трябваш?
– Аа, ясно. Виждам, че си от тия, дето мислят завъртяно.
Катерицата подскочи върху изписаната страница и, изглежда, се зачете. След малко ме погледна изпитателно и кимна, а после изчезна, но бързо се появи изпод изписания лист. Повдигна го и той се отгърна, а тя отново се зачете.
„Тя защо чете какво съм писала“ помислих си, „а и наобратно на всичкото отгоре.“
Замълчах си от страх, че ако се намеся, мога да се събудя, и само я наблюдавах.
– Пишеш, значи – най-накрая каза катерицата.
Не отговорих, но по погледа й разбах, че ми бе задала въпрос, тъй че смутолевих :
– О, ами да... всъщност не, искам да кажа, списвам отвреме – навреме едни глупости... Ама то е, щото срещам трудности в свиренето на китара, пък и грозно рисувам...
Тя придоби силно обиден вид и взе да чегърта едно задраскано място. Аз си дадох сметка, че съм я засегнала, и опитах да поправя стореното :
– Не, не че грозно рисувам, просто от малка не умея, в смисъл никога не ми се е удавало...
Тя поръзчегърта още едно задраскано и изпружи опашка.
– Виж, ти си първото хубаво нещо, което успявам да нарисувам. – Чувставах се адски неловко и не знаех какво да кажа, за да замажа нещата.
– Но съм хубава, нали? – промълви след малко тя.
– Разбира се, че си хубава, наистина си прекрасна, с тази мека опашка и сладки ушички! – бях искрена, биваше си я.
– А пък ужким не можеш да рисуваш. Представи си тогава, щом можеш да пишеш, какви прекрасни неща би могла да създаваш, ако не си толкова строга със себе си.
– Е да, но то писането е друго, аз ако продължавам с писането ще полудея...
– Скъпа, говориш с нарисувана катерица.
После легна обратно на листа и заспа.
