Пускам те да си вървиш.
Не защото трябва, а защото аз желая.
Колко дълго, колко тежки нощи и горчиви дни
живях с твоя образ, спомена за теб и твоя глас...
Отпивах сладка мъка,
вдишвах спомени, заспивах с плач.
Бях половин човек.

Сега, след толкова години,
съм готова вече.
Стана време, пускам те
да си вървиш.
Сега ще се изправя, и ще се протягам дълго.
Ще раздвижа и ръцете, и нозете, отмалели от инертност,
и ще се затичам!

Да, ще тичам, и с все сила, към живота.
Ще го срещна ведра, тъй пречистена и нова,
но готова, с грешките си хиляди и с техните уроци.
Ще заплувам в него, новия мой свят,
и ще греша, и ще страдам пак,
но и ще се радвам.
И ще пия, пия, пия, от живота!

Време е, аз заздравях,
така че пускам те.

Върви си.